Десета глава
: Дейвид
Седях в офиса и гледах гледката от прозореца. Тя беше красива и изящна, както Анн. От онзи ден не мога да спра да мисля за нея и как да я предпазя. Ако продължава да си бута носа, където не ѝ е работа, ще се наложи да предприема мерки. Защото, ако баща ми разбере, ще стане ужасно за нея. Яростта от мисълта, че не мога да ѝ кажа, ме изгаря малко по малко.
Моля се да спре, но съм почти на сто процента сигурен, че няма да се спре. Трябва да я намеря и да я убедя да спре, преди да е станало късно. Реших да звъня на един човек, който щеше да намери информация за нея, и той ми каза къде живее, къде ходи и кои са приятелите ѝ.
Така реших да я потърся в парка, който ми посочи човека, на когото се обадих вчера.
Двадесет минути по-късно...
Бинго! Намерих я седнала на една пейка, не подозираща нищо. Видях я, изглеждаше тъжна и плачеше, или поне беше плакала - очите ѝ бяха червени. Изглеждаше изтощена. Ако знаех какво е да изпитваш съжаление, щях да я съжалявам, но когато я гледах, ми идваше... не знам. Просто не знам какво всъщност да ѝ направя, защото би било нещо гадно, не знам.
Бях тръгнал към нея, тя беше седнала с гръб към мен. Заобиколих пейката, за да я изненадам. Беше се свила. Когато ме видя, зейниците ѝ се разшириха, смъкна краката си и се отдръпна максимално назад.
- Не е нужно да бягаш от мен, няма да те изям - казах.
Тя не спираше да ме гледа, сякаш бях убил някого пред нея.
- Няма ли да кажеш нещо? Например: "Какво правиш тук?" или "Махай се!" - добавих със саркастичен тон, но забелязах, че баща ми ме беше научил да разпознавам емоции по езика на тялото. Тя беше уплашена. Явно предния път я бях изплашил доста, не знаех, че толкова лесно се плаши. Седнах до нея.
- Махни се от мен, ти си станал ужасен! - изрече тя.
- Ей, значи можеш да говориш.
Тя стана рязко и тръгна да си ходи, но я хванах за китката и я дръпнах, така че тя седна в скута ми. Хванах я през кръста и затегнах хватката.
- Преди да чуеш защо съм тук, няма да си тръгнеш.Тя започна да се съпротивлява, но не успя да се измъкне. Както си и мислех, много е борбена.
- Пусни ме! - извика тя, но аз ѝ запуших устата.
- Шшш, спокойно, скъпа. - прошепнах, и когато спря да се дърпа и да вика, си махнах ръката.
- До...бре к.к.аж...и ми к.ак...во искаш, Дейвид Санчестър? - изрече тя, а това нейно заикване, когато е притеснена, е толкова задоволително, защото разбирам, че някой се страхува от мен.
- Мм, от къде да започна, Анн? Първо, спри да се буташ където не ти е работа. Второ, защо търсиш отговор, след като вече имаш един? Било е инцидент.
- Няма да се спра, докато не разбера кой е виновен, дори и да пострадам, Дейвид. Нещо ми подсказва, че не е било инцидент.
Майко, тя наистина ме подлудява! Защо си търси белята? Стиснах я по-силно и тя изпъшка.- Скъпа моя, по-добре недей да си търсиш белята. Казвам ти го, защото не искам да пострадаш. А ако разбера, че си започнала да търсиш, аз ще дойда, но няма да съм толкова добродушен и мил, колкото съм сега, Анн.
- Ти не знаеш какво е да изгубиш нещо, Дейвид. Не знаеш какво е да изгубиш нещо, без което не си същият, и да не знаеш истината. Пусни ме!
- А ако трябва да ме нараниш, за да разбера истината, ще го направя. Писнало ми е да слушам: "Съжалявам." Не знаеш какво е да изгубиш нещо без което не си същият.
- Съжалявам, скъпа, но това е истината. Той е починал от инцидент.
Тя започна да плаче, и нещо във мен трепна. Започнах да ѝ бърша сълзите, но тя отблъсна ръката ми.
- Остави ме, моля те!
- Не, няма, докато не ми кажеш, че няма да търсиш нищо.
- Не мога да ти обещая нищо, Дейвид!
Тя се отскубна от мен и започна да се отдалечава. А аз останах там, където си бях.