Девета глава
Анн:
Този човек не е добре. Но все пак думите на Хуан не ми излизат от главата – трябва да стоя далеч. Какво ли щеше да стане, ако не го направя следващия път? Въпреки всичко, няма да се откажа – това е абсолютно невъзможно.
Когато ме докосна, сякаш гореща вълна премина през тялото ми и прогори дрехите ми. Толкова топъл и в същото време… този леден поглед. Като че ли всяка част от него беше противоречие – огън и лед, привличане и опасност. Бях неподготвена, ръцете ми изтръпнаха, а мислите ми избягаха, сякаш се изгубих за миг.
Мамка му, този човек ме подлудява. Защо изобщо се появи? Изкарва ме извън равновесие, кара ме да се чувствам уязвима и объркана, но най-лошото е, че тази опасност ми харесва. Страшно много. Пулсът ми учести, сърцето ми туптеше в гърдите, сякаш всеки момент щеше да избухне. И този проклет негов поглед, който сякаш чете всяка моя мисъл, разкъсва ме отвътре.
Не искам да го виждам, но същевременно знам, че няма друг начин да разбера истината.Трябва да разбера какво се случи наистина. Баща ми не е загинал при "злополука". Убедена съм в това. Истината е много по-дълбока и тъмна, а той знае повече, отколкото иска да признае.
Прибрах се вкъщи, заключих се в стаята си и, както винаги когато съм сама, мислите ми започнаха да се гонят. Защо той? Защо не Хуан, който е много по-логичният избор? Или дори Кейт?
Излязох на терасата, за да усетя свежия въздух и да помисля за следващия си ход. Но вместо да се успокоя, осъзнах, че единственият човек, за когото мисля, е той. Мога да го мразя, но същевременно ме привлича. Днес, когато дойде, почувствах нещо, което никога преди не съм усещала – смесица от страх и желание. Жарът на ръката му по кожата ми, този момент на слабост, когато не знаех дали искам да избягам или да остана. И тогава разбрах – той не само ме привлича, той ме контролира, играе си с мен като хищник, който търси момента за финалния удар.
Ако пожелае, може да ме унищожи. Знам го.Но онемях пред него днес, усещайки безпомощността си. Той обаче... той не просто се държи по този начин с мен случайно. Усещам, че знае как да разчупи такива като мен – жени, които си мислят, че могат да държат всичко под контрол. Всеки негов жест, всяка дума, която изрича, е внимателно премерена. Но дори и в тези моменти на напрежение, има нещо, което ме кара да се усмихна – той не знае, че аз също имам свои ходове.
И тогава нещо неочаквано премина през ума ми – какво ако играта, която водим, не е само негова? Какво ако мога да обърна ситуацията? Тази опасна игра на котка и мишка може да завърши по неочакван начин. Може би следващият път няма да съм аз тази, която ще трепери. Може би е време да видя какво ще стане, ако аз направя първата крачка