Осма глава
Дейвид:
Карах си по улицата, когато я видях - Анн, притисната зад дървото, криеща се от нещо,от което всъщност не можеше да избяга. Първоначално си мислех просто да я отмина, да продължа с деня си. Но после нещо в мен се промени. Беше точният момент. Точно този миг можеше да сложи край на опитите ѝ да се рови в миналото, да търси отговори, които не трябваше да намира.
Забавих колата и паркирах настрани, малко по-надалеч, за да не разбере веднага. Вървях бавно, с равни крачки, като усещах напрежението във въздуха да нараства. Тя не помръдваше. Страхът в нея беше толкова очевиден, че го усещах в гърдите си.
Когато наближих дървото, тя ме видя. Очите ѝ се разшириха, но нямаше къде да отиде. Беше в капан. Приближих се още повече, докато не я принудих да се облегне на ствола на дървото, притисната между кората и моето присъствие. Мълчах, докато тя се мъчеше да намери думи.
- Анн - казах с мек, почти приятелски глас, но в него звучеше нещо по-студено, нещо опасно. - Защо се криеш? Мислиш ли, че можеш да избягаш от мен?
Тя не отговори. Очите ѝ се стрелкаха наляво-надясно, сякаш търсеше изход, но аз не ѝ оставях такъв. Пристъпих още по-близо, като притиснах ръцете си на дървото от двете ѝ страни. Дишаше тежко, виждах как страхът се е вкопчил в нея.
Протегнах ръка и леко докоснах бузата ѝ. Погалих я. Не с нежност, а с нещо много по-студено, с омраза, която се криеше зад фасадата на спокойствието.
- Не се опитвай да разбираш неща, които не са за теб. Не се рови в миналото. - Говорех тихо, почти шепнешком, сякаш бяхме стари приятели, но всяка дума беше натежала от заплаха.
Тя трепна от допира ми, сякаш беше отрова. Усмихнах се, защото знаех, че бях стигнал до нея.В този момент тя започна да заеква.
-Не ме до-кос-вай Дейвид . Разкарай се.
- Не искам да ти се случи нещо лошо - казах спокойно. - Но ако продължаваш да се месиш в неща, които не разбираш, може и да не успея да те предпазя.
Очите ѝ отново се разшириха, и този път усетих как страхът се сменя с отчаяние. Може би тя осъзна, че наистина няма къде да избяга. Може би вече разбираше, че играта не беше на нейна страна.
- Внимавай, Анн - прошепнах до ухото ѝ. - Следващия път може да не съм толкова мил.
Отдалечих се бавно, оставяйки я да стои до дървото, замръзнала на място. Удоволствието от тази малка победа ме изпълни. Усмивката ми беше широка, докато се връщах към колата.
Тя щеше да се научи. Щеше да спре да рови. И ако не спре... Е, тогава нямаше да оставя нещата толкова лесно.