Седма глава
Анн:
Слънцето изпращаше ярки лъчи през прозорците ми, пробуждайки ме от неспокойния сън. Явно денят щеше да е различен, светъл, за разлика от мрачната буря, която бушуваше в душата ми вчера.
Станах и набързо се облякох – черен суичър и клин, както винаги, предпочитах комфорта. Слязох долу, където мама вече беше приготвила закуска – топли кроасани и прясно изцеден портокалов сок. Седнах на масата и не издържах на напрежението, което се беше насъбрало вътре в мен.
– Мамо, знаеш ли как можеш да си избиеш от главата нещо, което те тревожи или дразни? – попитах я, докато усещах как въздухът тежи в стаята.
Тя ме погледна замислено и отговори тихо, но твърдо:
– Ако нещо те тревожи, сблъскай се с него, разкрий защо те преследва. Ако искаш да го прогониш, намери решението или изпълни плана си. Но внимавай, всичко зависи от ситуацията, мила. Хайде, хапни и помисли.
Задълбах в мислите си. Мамо, ако нещата бяха толкова лесни... Как да се изправя срещу нещо, което може да изпълни заплахите си? В този момент всичко изглеждаше безизходно. И все пак, откакто баща ми почина, светът не беше същият – беше сив, а преди сякаш всичко беше в розово. Сега мечтаех само за един ден с него... един последен ден.
– Мамо, излизам за малко – казах, докато станах от масата.
– Добре, скъпа – промълви тя с онзи тревожен тон, който се опитваше да прикрие.
Влязох в стаята си и веднага набрах Хуан – единственият човек, който винаги беше до мен. Той беше повече от приятел – беше моят спасител.
– Ало, Анни! – чу се гласа му.
– Спри да ме наричаш така! Толкова си досаден – измърморих раздразнено.
Той се засмя, знаейки, че мразя това обръщение.
– Знам, знам, но няма какво да направиш. Кажи ми, за какво е този ранен разговор?
– Ще се видим в парка след час – отвърнах рязко, чувствайки се, че той вече знае защо му звъня.
– Чудесно, до скоро! – каза с лека насмешка в гласа, преди да затвори.
30 минути по-късно се озовах в парка. Видях Хуан седнал на една пейка, взиращ се в телефона си. Реших да го изненадам, като го прегърна отзад, но както винаги – той предвиди всеки мой ход.
– Няма да се хвана, Анн. Но здравей все пак – каза той с лека усмивка.
– Ех, Хуан, ти наистина си най-големият дразнител. Човек може да полудее около теб! – отвърнах с театрална въздишка.
Той се засмя, прегръщайки ме топло.
– Хайде, кажи какво те тревожи. Познавам те твърде добре, за да вярвам, че ще ми се обадиш без причина.
Преглътнах и започнах да разказвам:
– Вчера видях човек, който мразя. Но... беше различен. Студен, безсърдечен... и ми се закани. Нещо не е наред, Хуан, и не мога да го изкарам от главата си. Чувствам, че трябва да разбера какво се крие зад това, но се страхувам да не пострадам. Или по-лошо – да пострада някой друг.
Лицето на Хуан помръкна. Той знаеше нещо.
– Дейвид? – попита той, вече знаейки отговора.
Кимнах.
– Анн, трябва да стоиш настрана от такива хора. Не знаеш какво може да крие миналото им... или настоящето.
– Какво искаш да кажеш? – попитах го с леко надигащо се подозрение.
– Просто... внимавай, Анн. Хайде, да се разходим.
Докато вървяхме, нещо в думите му ме караше да усещам, че не ми казва всичко. Опитвах се да разбера какво знае, но той отбягваше въпросите ми. Разговорът ни се отклони към други теми, но напрежението не изчезваше.
Когато се разделихме и тръгнах обратно към вкъщи, видях същата кола като от вчера. Сърцето ми подскочи, а спомените от заплахите се връхлетяха с пълна сила. Скрих се зад едно дърво, наблюдавайки внимателно. Дали той щеше да ме забележи? Дали щеше да направи нещо?
"Моля те, нека всичко това да е някаква шега... Нека не се връща в живота ми..."
Това е Хуан.🫶🏻