Четвърта глава
: Дейвид
Бях се облегнал и гледах езерцето в парка. В далечината видях едно момиче и веднага я разпознах - Анн. Надявах се да не я срещна, защото всеки път, когато я видя, нещо в мен трепва. Харесвах я вътрешно, но мозъкът ми категорично казваше "не, не и не".
Той ми казваше: "Дейвид, дръж се както си научен - никакво отпускане пред другите. Бъди леден, дори и с нея. Тя не ти е нищо, но все пак пробужда онова добро в теб, което мразиш."
Анн се приближи и ме заговори: - Дейвид.
Аз й отговорих само: - Анн. А ми се искаше да я попитам как е, но не го направих.
- Защо се върна?
Това беше въпрос, на който дори сам не можех да си отговоря, камо ли да й обясня. Тя беше като магнит, който ме привлича. Но не, нямаше да се поддам. Тя живее в друг свят - розов, а моят е черен. Има други момичета, не трябваше да позволя точно тя да ме засегне.
- След всичко, което се случи... защо сега?
- Това не те засяга.
- Нямаш си представа в какво се забъркваш, Анн.
Не знаех какво друго да й кажа освен това - да стои далеч от мен. Ако нещо ме прихванеше, нямаше да е добре за нея. Когато си харесам нещо, не го оставям. А тя не заслужаваше това. Докато все още се владеех, беше по-добре да си тръгне.
Тя прошепна: - Не ме подценявай.
Гласът й беше толкова тих, че едва я чух. Веднага нахлуха всякакви мисли в главата ми, но си помислих: "Не, няма да мисля такива неща за нея. Ужас!" Освен че беше по-малка и противоположност на момичетата, които обикновено харесвах, тя беше и невероятно инатлива. Не, нямаше да започна да я харесвам - не и нея. Пък и не исках да узнае истината за мен, това щеше да разруши нейния розов свят.
- Знам, че твоето семейство има пръст в това, което се случи - каза тя.
"О, не знаеш, и по-добре", помислих си. Отидох, хванах я за косата, стегнах юмрука си и за миг не знаех какво да направя с нея. Но успях да се овладея и й казах:
- Анн, спри, преди да е станало късно. Понякога е по-добре да не знаеш всичко.
Това, което й казах, беше напълно вярно. Оставих я да си тръгне и се отправих към колата.
- Не. Трябва да знам. Няма да се откажа, докато не открия истината. Ще си платиш, Дейвид Санчестър!
О, това момиче... Да се моли да не откача. Защото тогава няма да отговарям за последствията. Нямаше да я набия, но не знам какво друго можех да направя. Може би щях да я нараня по друг начин. Ужас... Бях го правил преди и не се гордеех с това. По принцип не съм такъв, но когато не получа това, което искам, губя контрол.
Вратата на колата се отвори и майка ми излезе. Погледът ѝ беше студен, но бързо забеляза какво става.
- Дейвид - гласът ѝ прозвуча напрегнато. - Защо говориш с нея? Казах ти, да не се доближаваш до Анн.
- Не можах да избегна срещата, но мисля че успях да я сплаша
Майка ми стисна устните си, сякаш се опитваше да задържи гнева вътре. Тя направи крачка към мен, очите ѝ светещи от предупредителна светлина.
-Ако ѝ кажеш каквото и да е, всичко ще се разпадне. И ти знаеш какво ще последва.
- Толкова години мълчах ще го направя и сега не се тревожи за скъпия си съпруг .
Майка ми мълчеше за миг, преди да издиша дълбоко и да отмести поглед.
- Ще говорим у дома.
Пътуването до къщата ни беше напрегнато и мълчаливо. Когато най-сетне пристигнахме, баща ми вече ни чакаше в хола, седнал на старото кресло с пура в ръка. Винаги изглеждаше така - спокоен, без емоции, сякаш нищо не можеше да го изненада.
- Тя те е видяла, нали? - каза той, без дори да ме погледне. Гласът му беше равен, почти монотонен.
- Да, видя ме - отвърнах. - Но не ѝ казах нищо .
Баща ми издиша бавно дима от пурата си и вдигна поглед към мен.
- Трябваше да стоиш настрана. Казахме ти още тогава - тази история с баща ѝ приключи. Не бива да се забъркваме повече.
- Какво, ще се преструваме, че всичко това е било инцидент?
- Това, което се случи с баща ѝ, беше неизбежно Дейвид - добави баща ми, все още с равен глас. - Той сам се постави в тази позиция.
- Върви по дяволите - изкрещях аз,
- Достатъчно! - извика майка ми, гласът ѝ трепереше от напрежение. - Ти не разбираш, Дейвид. Това е по-голямо от нас, от баща ѝ, от всичко. Ако тя научи, ще ни изложиш на риск. И не само нас. Всички замесени ще пострадат.
- Ще направиш това, което е нужно, Дейвид. Ще запазиш мълчание.
Баща ми отново заговори, този път по-настоятелно.
- Ние сме семейство, Дейвид. А това, което правим, е за нашето оцеляване. Баща ѝ избра да се опълчи на нас. Ти няма да направиш същата грешка. Ясно ли е?
Замълчах за момент, после кимнах мълчаливо. Те бяха прави. Няма място за емоции .
Това са бащата и майката на Дейвид .Надяваме се да ви е интересно 🫶🏻