шестнадесета глава
:Зейд
Видях как Дейвид извади малкото шишенце от джоба си. Погледът му беше съсредоточен, почти хладен. Анн се бунтуваше, опитваше се да се освободи, но беше напразно. Само след секунди тялото ѝ се свлече в ръцете му. Дейна започна да буйства.
-Анн нее - изкрещя тя.
Усещах как напрежението във въздуха се сгъстява, докато Дейвид ми подхвърли шишенцето хлороформ с една цел – да я приспя.Не се поколебах, макар че не беше лесно. Дейна се бореше ожесточено, опитвайки се да се измъкне от ръцете ми, но за нея нямаше спасение. След като плътно притиснах кърпата до лицето ѝ, крясъците ѝ затихнаха, и тя се отпусна безжизнено. Носех я като товар, докато я понесох към колата. Главата ѝ клюмна настрани, а аз затворих вратата с рязко движение, опитвайки се да пренебрегна неприятното усещане в стомаха ми.
30 минути по-късно.....
Дейвид не каза нищо, докато вкарваше Анн в горската къща. Само едно изречение-Зейд, вземи другата кола. Отведи Дейна у вас, не могат да останат заедно. Твърде опасно е. Погледнах го за миг, опитвайки се да разчета какво наистина мисли, но нищо не се изписа на лицето му. Беше студен. Точно както се изискваше от него.След това пренесох Дейна в другата кола и потеглих.В колата пътят минаваше като в мъгла. Точно тогава Дейна започна да се събужда. Тялото ѝ се размърда леко, а клепачите ѝ трепнаха.
– Къде… къде съм? – прошепна тя, а паниката отново се надигна в гласа ѝ.
– Спокойно – казах аз с равен тон, но знаех, че няма как да я успокоя.
– Какво става? – Очите ѝ бързо се ококориха, когато осъзна, че е в колата, а след това забеляза мен зад волана. Паниката я удари като вълна. Тя започна да буйства, да блъска по вратата, търсейки начин да избяга.
– Пусни ме, Зейд! Какво правиш? – крещеше тя, опитвайки се да отвори вратата, но аз бях заключил всичко предварително.
Опитах се да я успокоя, но думите ми се губеха в нейното отчаяние. Ръцете ѝ се впиха в дръжката на вратата, сякаш животът ѝ зависеше от това да избяга. Започна да ме удря по рамото, докато се опитвах да удържа волана стабилен. В един момент колата леко изви към насрещното, но бързо се овладях и върнах посоката.– Стига, Дейна! Спри! – извиках аз, опитвайки се да я задържа на място. Тя обаче беше в истерия, а в нея не можех да открия и следа от разума, който обикновено показваше.
Изведнъж, докато се борехме, колата направи рязък завой и спря рязко встрани от пътя. Дейна ме погледна с диви, разширени очи, а аз осъзнах, че единственото решение беше да я успокоя… но как?